|
|
 Глог 02:35 |
|
|
„Великолепието на България” – линии на интерпретация |
Преди няколко дни се зачудих дали да занимавам студентите от магистърска програма „Мениджмънт и социализация на културното наследство” с казуса „Великолепието на България”.
На пръв поглед казусът беше пределно ясен и сякаш се разкриваше от само себе си, не се нуждаеше от допълнителен коментар или обсъждане. По-внимателното вглеждане, обаче, ни разкрива, че в този казус се преплитат множество теми и по забележителен начин се поставят ключови въпроси не само за културното наследство и държавата, но и за културната политика на България като цяло.
Дискусията със студентите беше интересна и тук ще се опитам да повторя основните моменти от нея.
Фактите:
Във вторник, 09.01.2007, в Европейския Парламент беше открита изложба „Великолепието на България”. Изложбата представи 40 експоната (тракийски и римски период) от частната колекция на Васил Божков. Съорганизатори на изложбата бяха Националния исторически музей и вестник „Нова Европа”. Изложбата са провеждаше под патронажа на проф. Стефан Данаилов – министър на културата и г-н Греъм Уотсън – председателя на Алианса на либералите и демократите в Европейския Парламент.
Още преди откриването си изложбата предизвика бурна обществена и политическа реакция, както и голям медиен интерес. Партията „Демократи за силна България” (ДСБ) публикува специална декларация, в която се казваше: „Тази инициатива позори България. Тя свързва авторитета и достойнството на страната ни с българската организирана престъпност...” (http://www.dsb.bg/display.php?sub=news_1&open_news=2453&offset=0).
В декларацията на ДСБ, както и в няколко медийни материала, се поставяше и въпросът как е възможно колекция, която е предмет на прокурорска проверка, да бъде изнасяна от страната. Основание за това твърдение на ДСБ беше изказване на главния прокурор Борис Велчев от 15.03.2006, в което той заявява, че първите антични колекции, които ще бъдат проверявани са тези на Васил Божков и на Димитър Иванов (http://www.mediapool.bg/show/?storyid=115363).
Министерство на културата излезе със специално съобщение, в което се казваше, че в Министерството няма информация за прокурорска проверка и че експонатите са от законно регистрирана в Националния исторически музей (НИМ) частна колекция. Министерството на културата е получило необходимия набор от документи, които доказват регистрацията на колекцията в НИМ. Впоследствие въпросното съобщение изчезна от интернет-страницата на Министерството.
Оказа се, че Министерство на културата е абсолютно точно в съобщението си. Първо, прокурорска проверка действително няма. Главният прокурор заяви, че такава проверка предстои и че засега приоритет са проверките по регионалните музеи. Второ, колекцията на Васил Божков действително е законно регистрирана по действащата „Наредба за реда за извършване на оценка на декларирани движими паметници на културата, собственост на юридически и физически лица” (http://mc.government.bg/files/124_10.3.NAREDBA_20.doc)
В последвалите изложбата десетки публикации, интервюта и коментари се появиха и други интересни факти, като например този, че заместник-министърът на културата г-н Токаджиев и 10-15 журналисти са пътували за изложбата в Брюксел с чартърен полет осигурен от г-н Васил Божков...
Към настоящия момент, близо две седмици след откриването на изложбата, медийният и обществен интерес към темата започва да се изчерпва. Конкретният казус, обаче, при всички случаи ще повлияе при разработването и обсъждането на подготвяния в момента нов закон за културното наследство.
Два важни детайла
1. Скандалът около конкретната изложба засенчи факта, че тя е част от цялостна програма за представяне на България в Брюксел и по-конкретно в европейските институции. Според информацията от медиите: „Събитията се организират от българското посолство в Белгия, мисията на България към ЕС, Комисията, Европарламента и Европейския съвет.(...) В края на седмицата пък символът на Брюксел - статуята "Манекен Пис", ще бъде облечена в български национален костюм със сурвачка пред представители на кметствата на Брюксел и София. "Пикаещото момченце" има стотици традиционни костюми от цял свят, но за първи път ще получи българска носия. (...) Европейският съвет е домакин на Седмицата на България между 15 и 19 януари. Под огромния стъклен таван в преддверието на съвета ще бъдат изложени снимки от България: живописни места, църкви, манастири. Заместник-министърът на външните работи Евгения Колданова ще изнесе лекция за България пред дипломатите и администрацията на съвета, които ще имат възможност да дегустират български вина, да научат повече за туристическите възможности у нас и да гледат филма на Иглика Трифонова "Писмо до Америка". През следващата седмица българските събития се пренасят в сградата на Европейската комисия. Администраторите ще се запознаят с българската азбука и култура, ще могат да гледат български филми всеки ден и да посещават курсове по български език. Знанията им за България пък ще бъдат проверени чрез викторина. (...) България ще присъства и в чинията на евробюрократите, тъй като столът на комисията, съвета и парламента ще проведе дни и седмици на българската кухня.” (http://evropa.dnevnik.bg/show/?storyid=303471)
2. Основен организатор на изложбата и собственик на колекцията е не пряко г-н Божков, а Фондация „Тракия” (http://www.thracefoundation.org/). Този маловажен наглед факт трябва да бъде отбелязан специално.
Линии на интерпретация
1. Правен хаос
За никого вече не е тайна, че по отношение на културното наследство в България цари пълен правен хаос. Действащият закон за паметниците на културата и музеите е от 1969 г., създаден в коренно различна правна система и регламентиращ други обществени отношения. Към настоящия момент той има над 30 изменения и допълнения.
Казусът „Великолепието на България” ясно демонстрира неадекватността на настоящата правна уредба. Да, частни колекции има. Да, има и твърде сериозен „черен пазар” на културно-исторически ценности. Да, има „Наредба за реда за извършване на оценка на декларирани движими паметници на културата, собственост на юридически и физически лица”, но тя не решава проблемите, а по-скоро ги замаскира и създава нови. Ако разгледате внимателно въпросната наредба (http://mc.government.bg/files/124_10.3.NAREDBA_20.doc), ще видите, че в нея практически липсва регламент на един от най-важните въпроси – как става доказването на произхода на конкретния „движим паметник на културата”. Единственото, което с иска от собственика на предмета е да попълни специална декларация, в която – сред всички други данни – се съдържа само една графа „Как е придобит движимият паметник на културата?” В тази графа можете да запишете всичко и няма регламент, по който твърдението ви да бъде проверено. Може да напишете „закупуване”, „наследство” или каквото друго ви хрумне. Според запознати, при регистрацията на колекцията на Фондация „Тракия” в тази графа е записано „фактури”.
Друг аспект на правния хаос е начинът, по които се уреждат разрешителните за провеждане на археологически разкопки в България. Според сега действащата правна уредба разрешения за разкопки се издават от Археологическия институт с музей към БАН, за което те не са длъжни да се съобразят с мнението на Министерство на културата, което пък е отговорно за опазването и социализацията на наследството. Това води до липса на координация между различните структури, ентусиазирано откриване на нови и нови „гробници” и „съкровища”, без при това да има средства за тяхната реставрация, консервация и социализация.
Каква е причината за този правен хаос и за липсата на нов закон е тема на отделен текст. Това, което може да се каже накратко е, че очевидно в тази сфера има множество и взаимно противопоставящи се интереси. Ролята на публичните власти в лицето на Министерство на културата и на Комисията по култура в Народното събрание е да бъдат отворени към всички възможни предложения и мнения, за да могат накрая ясно да дефинират какъв е обществения интерес и как той съчетава или не съчетава интересите на различните заинтересовани страни.
За съжаление, и през 2002 г., когато беше предишният мащабен опит за изработване на нов закон, и сега, позицията на Министерство на културата и на Комисията по култура е да работят потайно и да подложат на публичен дебат проекто-закона, едва когато той е в завършен вид и неговата философия трудно може да бъде променена.
2. Конфликт на интереси
Един от най-фрапиращите факти свързани с регистрацията на колекцията на Фондация „Тракия” е свързан с присъствието в управителния съвет (http://www.thracefoundation.org/managers/) на въпросната организация на г-н Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей (НИМ).
Колекцията е регистрирана в НИМ. Според член 6, алинея 5 от вече цитираната „Наредба за реда за извършване на оценка на декларирани движими паметници на културата, собственост на юридически и физически лица” именно директорът на музея „определя лица ... които да формират състава на експертно-оценителната комисия”, която извършва оценката на движими паметници на културата.
Казано с други думи, г-н Божидар Димитров е определил състава на комисията, която да даде оценка и да регистрира колекцията на фондацията, в чиито управителен съвет е самият той! Според мен, това е класически безобразен случай на конфликт на интереси!
Темата „конфликт на интереси” също е по-голяма от конкретния казус, затова тук ще се задоволя само да отбележа, че тя засяга още множество случаи в сферата на културата, включително при разпределяне на субсидии и т.н. Очевидно това е тема, по която държавните служители имат нужда от образоване, а гражданското общество трябва да бъде много по-активно.
3. Държавно–частно
Сред множеството атаки към изложбата имаше една, която ми се струва в абсолютно погрешна посока. В няколко коментара и интервюта се повтаряше мотива „Защо България се представя в Европа с една частна колекция? Държавата няма ли достатъчно ценни експонати, които да изложи?”.
Вероятно следващата стъпка в тази посока би било българската култура да се представя в чужбина само от държавните танцови състави, държавните театри и т.н.? Това вероятно не е далеч от начина на мислене на някои от чиновниците в Министерство на културата. Но е крайно погрешно.
Проблемът с колекцията на Божков/Фондация „Тракия” не е, че е частна, а че е придобита и регистрирана в условията на правен хаос и че има множество съмнения за незаконно придобиване на експонатите в нея. Самият Васил Божков е бизнесмен с много спорен имидж, меко казано.
Всички тези факти, обаче, не могат да хвърлят негативна светлина върху частната инициатива в сферата на културата като цяло. Цели сфери на културата като съвременния танц, новите мултимедиини изкуства, алтернативния театър и т.н се развиват почти изцяло въз основа на частна инициатива и с минимална или никаква подкрепа от държавата.
Разбира се, темата тук е културното наследство, а не съвременните културни форми, но ми се струва важно да сложим този акцент, защото противопоставянето „държавно-частно” или дори само неглижирането/подценяването на не-държавното е сериозен проблем.
И ето само един пример в тази посока – част от интервю с проф. Стефан Данаилов за в-к „Дума” (http://mc.government.bg/files/450_duma.pdf):
„- Г-н Данаилов, като министър на културата с какво самочувствие прекрачвате прага от една страна на Новата година, и от друга на ЕС?
- По-любопитно е това, което ще се постараем - българите и европейците - по отношение на културата. България влиза в ЕС с 50 действащи драматични и куклени театъра. Слагам още 9, които са общински, имам предвид театрите в София - 7 драматични и 2 куклени. По отношение на музиката и танците - оперните, оперетните и музикално- драматичните театри са 18, имайки предвид, че България не е толкова голяма. Националните институти са ДФА "Филип Кутев", държавният балет "Арабеск", музеите са 161, от които 14 национални. Мислех си какво можем да направим, да речем, едновременно в 26 столици, да прибавим и София. Можем в даден ден да попълним културната програма на тези столици, които са доста големи.”
В отговора на министър Данаилов пределно ясно се вижда, че говорейки за българската културата той има предвид само и единствено държавните и общински културни институции. Но не и независимите културни организации – те сякаш не съществуват.
4. Представянето на българската култура в чужбина
Темата за изложбата „Великолепието на България” е само част от темата по какъв начин българската държава подкрепя представянето на българската култура в чужбина.
Кой решава какви участия и изложби ще се финансират и кои не? Как и кога се взимат тези решения? Кои институции са отговорни за това? Как си взаимодействат в тази посока Министерство на културата и подчинените му български културни центрове в чужбина с Министерство на външните работи и подчинените му посолства (и техните културни служби или аташета, където има такива).
Кои не-държавни проекти и инициативи са преценявани като достойни за подкрепата на държавата в лицето на МК, МВнР и други държавни институции?
Въобще може ли да се говори за осмислена и стратегически насочена външна културна политика? Какви са нейните цели?
Поредица от въпроси, на които трудно могат да се намерят отговори.
5. Васил Божков – пазител на националното богатство или важен участник в „черния пазар” на недвижими паметници на културата
В крайна сметка, когато става дума за колекцията на Васил Божков, има хора (включително моите студенти), които поставят въпроса: "Все пак, не е ли по-добре, че благодарение на Божков тези предмети ще останат в България вместо да се продават по чуждите аукционни къщи и така да бъдат недостъпни за българската публика и българските изследователи?"
Тази позиция е като че ли най-силният аргумент за защита на частните колекции с неясен произход. Същевременно този аргумент е доста спорен не само от морално-етична гледна точка.
Един от основните контра-аргументи е, че наличието на големи частни колекционери в България стимулира „черния пазар” и създава условия за разширяване на иманярството. В действителност, изнасянето и продажбата на антични предмети зад граница е свързано с много повече трудности и рискове, отколкото продажбата им на богати местни ценители.
6. Лични перспективи и легитимация
Личната мотивация, личните емоции и интереси на множеството хора въвлечени в този казус също не могат да бъдат подминати с лека ръка.
Можем само да гадаем какви са личните мотиви на г-н Божков да събира в продължение на години тази колекция, да инвестира огромни суми за закупуване, реставрация, научен труд, каталози и т.н. Дали това е бизнес инвестиция? Или е инвестиция в символен капитал, с безспорна национална стойност? Дали това е вход към клуба на елитите? Или е просто личното изкушение на един колекционер?
Във всеки случай е ясно едно – президентът на „Нове Холдинг” можеше да бъде поканен официално в Европейския парламент само и единствено като основател на Фондация „Тракия” и като създател на въпросната колекция.
Какви са личните мотиви на множеството експерти, безспорни имена в своята област, които помагат на г-н Божков за събирането и представянето на неговата колекция. Нека да споменем само имената на проф. Маразов, проф. Светлин Русев, Божидар Димитров и още други преподаватели в Софийския Университет и т.н.
Трудно е да преценим как те са взели решението си за активно участие в дейността на Фондация „Тракия” и дали са имали някакви етични дилеми. Ясно е, обаче, че чрез работата си за тази фондация те са получили достъп до безценни предмети, които иначе може би никога нямаше да минат през ръцете им.
В това аз виждам трагедията на учения, която поради липсата на финансиране, поради правния хаос и вихреното се иманярство, се оказва в позицията на изолиран от възможността да проучва българското минало. И този проблем не е само личен. Това е проблем на културната политика в България.
А на лично ниво остава горчивия вкус в устата. Изразен много точно от Христо Буцев във вестник „Култура” – http://www.kultura.bg/article.php?id=12496
7. Културно наследство и съвременни изкуства
Преди 5-6 месеца името на г-н Божков беше споменавано във връзка с един друг случай, който наглед няма нищо общо с настоящия скандал. Всъщност връзка има, макар и само на метафорично ниво.
Случаят беше следният: През август 2006 г., чрез специално създадена фирма Божков купи общо 189 дка земя от обезлюденото родопско село Чамла. Съобщенията в някои медии бегло споменаваха, че „През 2003 г. селото бе обявено за “Кралство Чамла“ от фондация, опитала да го превърне в център за уединение на творци. Неколцината поданици на “кралството“ бяха младежи от европейски страни, за които пребиваването в Чамла се превърна в авантюра.” (http://dnes.dir.bg/2006/09/07/news636282.html)
Ако трябва да бъдем по-точни, село Чамла беше превърнато в активен център за творчески резиденции на съвременни артисти по инициатива на Фондация „Дестинация България”. В продължение на години селото беше място за осъществяване на интересни артистични проекти, в които бяха въвлечени творци от почти всички европейски държави.
Вероятно това беше дало повод на представителя на г-н Божков по въпросната сделка да заяви, че купуват селото, „...за да го спасят от англичаните...”, тоест, за да го купят преди тях.
Очевидно усилията на младите творци от България и Европа бяха успели да привлекат интереса на г-н Божков към мястото и същевременно самите те (и тяхното изкуство?) не му бяха станали особено симпатични.
Всъщност това е напълно нормална реакция. По цял свят бизнесът подкрепя тази част от културата/изкуствата, които са свързани с голям символен капитал, чрез които може да се трупа престиж. А държавните институции са тези, които подкрепят младите творци, експерименталните форми на изкуство, тези артистични проекти, които не могат да оцелеят на пазара и не могат да намерят поддръжка от спонсори.
Вместо заключение
Темата за културното наследство безспорно е важна за българското общество в този момент. Можем само да се надяваме, че силният обществен и медиен интерес ще провокират засилено гражданско участие и в крайна сметка ще доведат не само до създаването на добър закон за културното наследство, но и до ефективното му прилагане с участието на всички заинтересовани.
За съжаление, затвореният и непрозрачен начин, по който се създават културните закони в България не ни дават много основания за оптимизъм в това отношение.
В този смисъл, целта на този текст беше да очертае още няколко линии на интерпретация и дебат, защото обществените обсъждания са единствения начин да намерим ефективни решения на проблемите на културно-историческото наследство.
Юрий Вълковски
Мненията в този текст не отразяват непременно позицията на Експертната група за прозрачна и ефективна културна политика.
|
21 Януари 07, 02:35
 Коментари (46)
|
|
Културна политика 
